От фейсбук профила на Даниел Добрев

Не мога и не искам да повярвам, че никога вече няма да видя тази невероятна жена... Просто не мога, болката е голяма...

Тренер, последно си писахме в края на октомври, но аз така и така не отворих последното Ви съобщение. Прочетох го набързо като известие. В последствие то се оказа и последното завинаги, до ден днешен още не съм го отворил, прочел съм го... прочел съм го със сърцето си и няма да отворя самия чат и след това да го затворя. Защо ли? Защото, докато то ме чака, знам, че и Вие ще ме чакате, че винаги там някъде ще има една отворена врата и Вие ще сте на входа ѝ или както се пее в една песен на една емблематична българска рок група - "В друго време, в друг свят", а аз ще Ви намеря.

Липсвате ми, тренер, липсвате на всички. През последните дни чета колко уникален човек сте били, оставили сте печат от вашата душа в сърцата на толкова много хора, както се пее в една друга песен и ще Ви чуваме, макар и вече да Ви няма.

Карахте всеки да вярва в себе си, да не се предава пред никакви предизвикателства, а Вие бяхте неотлъчно до всеки, карахте го да се чувства специален. Няма хора като Вас, просто няма.

Позволявам си да вмъкна и едно изречение от разказа "По жицата" на Йовков, чиито думи в момента не могат да се окажат по - истински, а именно думите на Моканина - "Боже, колко мъка има на този свят, боже!". Мъката е непреодолима, у толкова много хора е, че едва ли някога ще бъде преодоляна.

Единствено се надявам този път търсенето на бялата лястовица да се окаже успешно и Павката да се възстанови напълно, силно се надявам. Всички сме с теб, момче, кураж!

А до вас мили олимпийци, независимо малки или големи, текущи или бивши, мили деца на Стефка Великова, какво мога да Ви кажа? Знам колко е голяма болката Ви, но имам няколко молби към вас. Първата е - запазете това, което създадохте заедно с тази велика жена и надградете. И втората, която обаче се равнява на първата, е - да останете голямото семейство, което сте и никой да не се чувства сам, дори и за секунда. Подкрепяйте се едни и други и се дръжте заедно! Не сте сами! Макар и много хора да не са част от волейболния клуб, те никога няма да ви оставят, и аз включително.

Но аз не мога да ви въздействам толкова добре, да го напиша толкова въздействащо, колкото майка ми... Мамо... благодаря ти, че пишеш толкова хубаво, че аз да черпя вдъхновение, дори когато никъде не го намирам, благодаря ти, че ми каза за притчата за светулката, именно заради която съществува и тази публикация, благодаря ти, че някак си от теб съм усвоил качеството да пиша, макар и не толкова въздействащо, а може би някак си всичко, което изписах, идва от сърцето, не, не може би... убеден съм, че е от там, защото сърцето ми носи печата на тренера.

Почивайте в мир, тренер! И не забравяйте - оставете вратата, макар и леко, отворена, чакайте ни "в друго време, в друг свят", а ние непременно ще я намерим и ще дойдем!