От фейсбук профила на Десислава Дамянова

Предложение за живот

Добро слънчево утро!

Рано е, но една мисъл не ми дава покой и търся решение. Заради всички нас. Въртят се разни идеи.

Пътят-гробище между Плевен и Ловеч.

Всеки ден пътувам и в двете посоки.

Всеки ден тръгвам със свито от страх сърце и безпомощно вкопчени в кормилото ръце, съзнавайки че потеглям на бой със случайността, с дяволите, които бродят по пътя. От ляво и отдясно ме следват неизброимите снимки, самотните паметници, прегърбените цветя, прокълнали живота на жертвите и техните близки. Понякога тъжни, сломени от мъката фигури-сенки, треперещи от болка, се опитват с немощните си пръсти и заслепени от сълзи да оставят цветенце или да запалят свещичка топлина... Опитват се... И сякаш се вмъкват между остатъците от ламарини или гума, търсейки вход към любимите си...

На някои места плача с усещане за ужаса, на други съм смразена от представите си за прокобата, за непредвидимостта на неблагоразумието, на глупостта, и не поглеждам, дъхът ми е спрял, но зная кой къде е изчезнал... Зная ги! Помня имената им! Карам със 70-80 км/ч и във всеки момент съм готова да отбия вдясно! Очаквам да ме връхлети някой отзад или отпред! Видя ли бързо приближаващ се в огледалата, веднага пускам аварийни светлини. Нека си каже, че съм идиот, поне ще се пази... Мен-не. Ако е срещу мен, присветвам с фарове, да го стресна, че уж има полиция. Само страхът ги спира. Но не страхът от смъртта, повечето в тази отсечка са безсмъртни. Страхът от това, че ще ги спре полиция и ще ги забави, или че има препятствие на пътя, катастрофа. Защото на тях няма как да им се случи.

Събирачи на души. Крадци.

А пътят е чудесен. Има знаци, има маркировка, има ограничения. Прекрасният пейзаж е повод за поезия, но... Катастрофа.... На всяка строфа смърт. Почти винаги масова смърт, на всички участвали в отнемането им от този свят в една секунда. Толкова им трябва на ангелите. И отлитат.

Лудост или не, но търся доброволци, с които да изпращаме веднъж седмично пътуващите от Плевен към Ловеч и обратно. С усмивка. С пожелание за лек път и предизвикателство да карат по-бавно, просто да спазват правилата. Ще си облека голям карнавален костюм и ще стоя на пътя. На изхода на Плевен. Така правех пред детската градина на детето ми - "Снежанка" - след като веднъж пред очите ми на една детска крачка разстояние щеше да го прегази кола на пешеходната пътека точно пред входа на градината. Тогава станах Мечо Пух и раздавах въздушни целувки на шофьорите на пешеходната пътека пред градината! На всички. И всички въпреки забързаността си спираха и отвръщаха с въздушни целувки на Пух.

И всички бяха щастливи! Всички! Дано не са били последни целувки. Не са били! Няма как! Не вярвам.

И сега ще раздавам целувки и прегръдки, потупване по рамото. На всички. Дано щастието ги вразуми и ги успокои да карат по-бавно. С обич и усмивка се живее по-лесно.

Трансперант едва ли ще свърши работа.

Полицията с камерите си не се справя, няма как да са непрекъснато там и да ни пазят от нас самите... А това даже е напълно във възможностите на ВСЕКИ!

Мислех да направя списък с жертвите, да издиря снимките им, но няма да си простя това безпокойство и болезненост. За тях и близките им. Дано въздушните целувки носят спасение!

Дано!

Колкото повече, толкова повече!

По-добре първо морковче....

Не мога повече така! Не искам!

Светлина отвъд видното на загубилите живота си.

Бог да ни помилва и да ни даде възможност да се обичаме всички повече помежду си.

С обич ще стане. Зная!

Предлагам живот