Българската федерация по мотоциклетизъм започва представянето на своите състезатели от четирите дисциплини в рубриката си “Шампиони на две гуми”. Инициативата е част от предстоящата 100-годишнина на федерацията, която ще се чества през 2024 г.

27-годишната Жулиета Ленкова-Апостолова е шампион на България в дисциплината “Писта”, клас  SSP 300 за 2021 г. Родена е на 18 юни 1994 г. в Плевен. Завършва професионална гимназия по туризъм “А. Константинов” в родния си град и “Българска филология” във ВТУ.

– За мен е чест и изпитвам удивителен респект да говоря с момиче шампион на България в един откровено момчешки спорт! Кога за пръв път се качи на мотор?

– Благодаря много! Бях на 5-годишна възраст, когато баща ми направи едно малко моторче от рамка на велосипед, сложи му двигател от резачка за дърва и така се сдобих с първия си мотор! В онези години нямаше все още у нас “Покет байк” и други подобни мотори.

– Ти си потомствен състезател…

– Да, така е. Моят дядо се казва Живко Ленков и дълги години  е бил състезател с кросови мотори и мотори с кошове. След това баща ми Георги Ленков се ориентира изцяло към пистовите мотори, които в онези години са ги наричали шосейни и дълги години той също се е състезавал.

– Кога за пръв път отиде на професионално състезание?

– Аз карах това самоделно моторче няколко години. През 2004 г. баща ми купи едно кросово моторче “Мото Морини”. В този период семейно ходехме да гледаме състезанията в Долна Митрополия, които бяха доста интересни. Тогава заговориха, че ще направят клас скутери. Това трябва да е било 2003-2004 г., когато на последното състезание от сезона пуснаха пробно клас скутери и аз просто само проявих интерес. На следващата година вече активно се състезавах с това моторче. Самото трасе бе част от пистовата настилка и настилката на “Супермото”, която е покрита с пръст и за мен беше много интересно.

– Как се представи тогава?

– Лошото е, че нито аз, нито родителите ми помним на коя позиция завърших в крайното класиране, но мисля, че бях някъде в средата между 20-30 мотора. През 2006 година баща ми взе едно скутерче и се класирах трета, което беше голямо щастие за нас. Аз до финала на състезанията не знаех как се представям и беше голяма изненада за мен резултатът на финала!

– Кое е състезанието, което те накара да се чувстваш най-горда със себе си? Кога изпита най-силно вълнение от постигнат успех?

–  Доста са тези състезания, но най-траен отпечатък в мен остави първото ми състезание 2008-2009 г., когато отидох за пръв път на истинска писта в Гърция в гр. Серес. Там се класирах два пъти на втора позиция и това за мен бе най-голямата гордост, защото аз реално за пръв път се качвах на подобен тип професионално трасе! И бях много много горда от себе си!

-Каква е рецептата, за да бъдеш шампион?

– На първо място бих сложила желанието! Защото в България е много трудно да се постигне какъвто и да било успех в този спорт! Трябва да имаш много голямо желание, търпение и упорство! Да използваш всяка ситуация и всеки удобен момент да караш някъде и да се възползваш от абсолютно всеки шанс да практикуваш този спорт!

– Какви са очакванията ти за сезон 2022?

– Силно се надявам да има достатъчно кръгове от шампионата, на които аз мога да участвам. Искрено си пожелавам на първо място безавариен състезателен сезон! Дано също така да можем да излезем малко и извън тези трасета, на които обикновено караме –  Румъния, Гърция и Долна Митрополия. Мечтая да отидем до Сърбия, евентуално до Риека, Хърватска…

– Пожелавам на всички вас – състезателите на БФМ, безавариен състезателен сезон! Имало ли е случаи в миналото, при които заради травма си решавала да се откажеш от спорта?

– Първата ми година, май 2008-а, когато се качих в клас 125 сс, имах едно много сериозно падане, което ме извади от строя за цяла година. Каската се беше забила в главата ми, беше се напукала, получих 2 хематоми на мозъка и доста време се възстановявах. До края на годината така и не се върнах на пистата, защото лекарите не ми разрешаваха.

– Майка ти как реагира?

– Майка ми многократно, всяка година, по време на всеки един сезон много силно се опитваше през всичките тези години да ми въздейства по начин, по който да ме откаже от този спорт… Истината е обаче, че за нея не беше толкова чужд спорта, защото тя е била женена за баща ми, когато той е бил активен състезател и според мен до известна степен е претръпнала или най-малкото е свикнала с риска.

– Съпругът ти как реагира?

– Моят съпруг се казва Денислав Апостолов, той също кара мотори, но не се състезава. Той много ме подкрепя и заедно с баща ми много ми помагат. Съпругът ми се гордее с мен и присъства на всяко състезание!

– Мотоциклетният спорт, освен че е опасен, е и много скъп спорт. Хиляди левове трябват на всеки един състезател за един сезон. Какво е твоето впечатление, почитателите на спорта намаляват или се увеличават?

– Има много момчета и момичета, които са любители на този спорт и имат желанието да карат. Както знаете на писта “Дракон” в Калояново има доста участници, които за съжаление не присъстват на състезанията в шампионата! Желание имат, но от финансова гледна точка участието в шампионата е непосилно за тях. Определено смятам, че нараства интересът към спорта!

– Как минава зимната ти подготовка?

– Разчитам най-вече на телосложението и физиката си, нямам време за тренировки. Това сега със сигурност ще прозвучи изключително непрофесионално от моя страна, но е самата истина.

– Та ти имаш физика  на цвете  – нежна и женствена и същевременно си и шампион в един момчешки спорт!

– Благодаря  (бел.ред.- смее се).

– Как минава ежедневието ти?

– Ходя на работа в поделението “Булпост”  – това е куриерска фирма към “Български пощи”, работя в офис, не е тежка работа, но е целодневна.

– Тренираш ли във финтес?

– Ние имаме една къща на село и се занимаваме много активно в ремонтна дейност там през почивните дни. Общо взето свободното ни време минава в ремонти (смее се – бел. ред.).

– Как се отрази пандемичната обстановка на спорта?

– Отрази се сериозно на локациите за провеждането на състезанията.

Миналата година имахме състезания само в България и Гърция, защото поради ограничителните мерки пътуванията бяха проблемни. Относно публиката – на някои от състезанията нямаше никаква публика, беше забранено. За мен лично това бе странно, защото нашият спорт се провежда на открито, това е индивидуален спорт. Тоест ти си сам със себе си, тялото ти е в екипа, главата ти е в каската и на открито има достатъчно място между хората и беше странно, че няма публика. Пандемичните мерки, постоянните им промени повлияха и на интереса на хората към спорта.  Почитателите на мотоциклетния спорт отделят време да отидат от един в друг град и рискът да не ги пуснат на състезание до известна степен отказа някаква част от публиката да пътува и да гледа.

– От какво имат нужда състезателите с пистовите мотори в България?

– В България нямаме писта за пистовите мотори. Това, с което разполагаме за официалния шампионат, е летището в Долна Митрополия, което само по себе си е чудесно, че го имаме, но не може да се сравнява с нивото на пистите навън… Не знам къде се крие проблема, че не успяха да направят такава писта. Ето например в “Моторкос-а” имаме достатъчен брой трасета или поне минимума, който трябва да имаме, за да се провежда този шампионат. А в пистово отношение както и в “Супермото” състезанията се провеждат в летищен комплекс Долна Митрополия. Ние не можем да тренираме, защото въпреки, че е функционираща летищна писта, все пак това е военно летище. Състезателите не биват допускани дори за тренировка, което е жалко. Това, което виждам от 17 години, през които съм състезател, е че въпреки безпаричието, въпреки  липсата на съоръжения и писти, имаме страхотни таланти! В тази връзка мога да спомена Мартин Чой, Ангел Караньотов, Иван Грозев – те са пример за това, че въпреки всички трудности, момчетата могат, имат таланта, имат желанието, инвестират времето си и успяват!

– Нека отправим това пожелание да бъде направена поне една писта, на която всички доказали се таланти и начинаещи такива да имат правото да тренират.

– Дано! Знам, че Богдан Николов – към когото изпитвам само и единствено респект и поклон за това, че е изградил и постигнал толкова много като състезател и като председател на БФМ, знам, че се е борил за изграждането на писта в Плевен в парка “Кайлъка”, но за съжаление се е сблъскал с несъгласие. Държавата по никакъв начин не иска да лансира този спорт, дори го неглижира и за съжаление не подпомага по никакъв начин мотоциклетизма..

– Надяваме се, все пак това да се промени. Винаги има начало. В свободното си време караш ли мотор, за да се предвижваш в града?

– В свободното си време не карам мотор. Аз имам книжка за мотор, но се дистанцирах от този вид дейност по улиците, защото реших, че начинът ми на каране не е добър.

– Защо?

– Защото аз съм свикнала да карам бързо, да спирам в последния момент, тоест стилът ми на каране е като на състезател и си дадох сметка, не това не би трябвало да се случва на улицата и сама се спрях. Прецених, че е по-безопасно за останалите участници от движението и за мен.

– Кой е твоят треньор?

– Моят баща е моят треньор.

– Какви са похватите му, за да изкара най-доброто от теб?

– Как да ви кажа, той ме мотивира с вярата, която има в мен. През всичките тези години, каквито и да са били успехите ми или неуспехите ми, той никога  не е губил вяра в мен! Винаги е знаел колко мога и дори на някои от квалификациите, когато по една или друга причина не съм дала всичко от себе си или не съм постигнала резултата, който искам, той винаги е заставал зад мен. И винаги е знаел, че мога да го направя и е започвал да търси  причината поради която това не се е случило – дали ще е нещо, свързано с мотора, защото не сме го настроили както трябва или някаква друга причина,  но винаги е  вярвал в мен! Именно тя – неговата вяра, е това, което ме е крепяло през всичките тези години. Аз знам, че той вярва в мен и се гордее с мен!

– Късметлийка сте с такъв родител. Основната функция на родителите е да бъдат пристан за своите деца и най-вече  пристан за техните неуспехи. Защото най-важното в живота е да научиш детето как да губи…

– Ами аз имам един основен проблем – не умея да губя! Това е основният проблем, който имам в спорта.

– Важно е обаче, че си се научила да печелиш, при това шампионски титли! Колко имаш до момента?

– Това е въпрос, на който в момента с точност не мога да отговоря (бел.ред.- смее се) Аз имам доста шампионски титли, имам много купи, аз от доста години съм състезател. Първо карах в клас “Скутери” – там имам една трета позиции за годината, след това, мисля, че имам две вицешампионски титли в същия клас и последната година карах паралелно в 125 сс и в “Скутери” и тогава завърших – първа в “Сутерите” и втора или трета в клас 125 сс. След това 3 поредни години от 2010 до 2012 станах шампион в клас “Скутери”, после имах една пауза от 2 години, в които не карах. Когато се завърнах, имах две или три втори места за годината, защото както споменах, нямах възможност да тренирам.

– Как се успява в пистовия спорт?

– Успехът се крие в тренировката! Трябва да познаваш мотора, а опознаването става с каране и трениране до такава степен, че да станеш едно цяло с мотора, за да знаеш във всяка една ситуация как би реагирал мотора и съответно ти да знаеш как да реагираш според него.  И така в последствие имам 1-2 шампионски титли в клас 125 сс. И през 2021 г. започнах да карам в клас “Супер спорт 300”  и в дебютната си година станах шампион!

– Браво!

– Благодаря!

– Как едно нежно  момиче, което има сърце на шампион, разбира войната, която се случва в Украйна?

– За мен е доста странно в XXI век умни, мислещи хора, които могат  с думи да разрешат всеки един проблем или най-малкото да стигнат до ситуация, в която и двете страни могат да са доволни поне до някаква степен, да водят война. Абсолютно нелогично е да жертваш милиони човешки животи, които биват пожертвани във всяка една война… Пожертвани обаче в името на какво? В името на нещо, което може да бъде постигнато с думи, без да умират толкова много хора! Войната е ненужна, безсмислена и толкова пагубна не само за Украйна и Русия, а и за целия свят!

– Какво бихте казала на 44-милионното население на Украйна?

– Бих им казала да се държат, да бъдат силни и да имат куража да изчакат момента, в който целият този ужас ще бъде вече в миналото… Колкото по-скоро се случи това, толкова по-добре.