Човек, който е избрал свободата да твори, да създава, да постига и да цени

Ивайло Иванов, по-известен като Бате, е една изключително пъстра и колоритна личност за Плевен. Истинско удоволствие е да познаваш хора като него. А такива са все по-малко.

Футболист, треньор, бивш капитан на националните отбори до 16, 17 и 18 години, писател и поет, певец… Ако някой има колебания относно твърдението, че човекът е най-ценното богатство, то Ивайло Иванов – Бате е отговорът на съмненията му.

Представяме ви една искрена приказка за нещата от живота, разказана от истински, вдъхновяващ човек. Човек, който е избрал свободата да твори, да създава, да постига и да цени. Свободата да бъдеш.

Да израснеш на село

Родил съм се в едно от стoтиците хиляди семейства по онова време, живеещи в многолюдните села. И да си призная – стане ли въпрос за живота на село, говоря с носталгия. Селото ми е дало едни прекрасни дестки години. Нямах търпение да свърша училище и да си отида на село при баба и дядо. Зад къщата ни в Трънчовица имаше поляна и старо корито на река Осъм. Дядо ми беше един от най-добрите дърводелци в окръга и шеф на работилницата в село дълги години. Но колкото и работа да имаше, моите и на брат ми желанията бяха водещи. Лятната ваканция сковаваше две врати на поляната, а ние със събраните стърготини от работилницата, чертаехме терена. Поляната се превръщаше за норматив във футболен колизеум за битката между две селски махали. Понякога го молехме да ни направи и пръчки за игра на чилик. А зимната ваканция задължително правеше стикове за хокей на лед и дървена шайба, след която се пързаляхме по замръзналия водоем. Гласът на баба ми още кънти в ушите ми - тя често се провикваше да провери дали не ни е откраднал някой, след като сме пропуснали поредния ѝ вкусен обяд. Никога няма да забравя и мекиците, и сипидята, които правеше. Имах щастието да изкарам детството си сред природата, заобиколен от жизнени деца, научени на селски труд и уважение към по-възрастните.

Смело към живота и Плевен

Родителите ми са прозорливи хора и усетили каква е тенденцията с българските села. Скоро след раждането на брат ми са решили да се установим в Плевен, за да ни предложат по-голяма възможност за реализация в сферите от живота. Така баща ми стана част от българската армия, а майка ми счетоводител в трактороремонтния завод, в който все още работи. В началото на деветдесетте я съкратиха за кратко, но тя за пореден път прояви находчивост – превърна селския ни гараж в заведение и видеоклуб. Отзивчивостта ѝ събираше цялото село. Бонусите – също: всяко шесто питие или филм – напълно безплатно. От нея научих, че клиентите трябва да се почитат и ухажват, ако искаш бизнесът ти да просъществува. Така и действах през годината, в която държах кафе срещу Езиковата гимназия. Това беше година изпълнена със забави и нови запознанства. Незатихващ купон с различни по възраст и местожителство участници. Търговията винаги ме е привличала, затова и реших такова да е висшето ми образование, но големите ми страсти са други.

След топката

Баща ми е човекът, който ми даде може би най-добрите насоки в живота досега, които и аз, ако е рекъл Бог да имам деца, бих им дал – спорт и музика. Спортът учи на дисциплина и калява волята в тежките изпитания на живота, а музиката подобрява сетивността и възприятията на индивида. Тъй като е влагал много страст и в двете, макар и не на професионално ниво, е имал желанието да ми я предаде и на мен – и успя. Проходил съм на девет месеца, на десет съм тръгнал на ясла. Почти оттогава и тичам след топката. Усетил музикалността ми, още много малък искаше да се науча да свиря на акордеон. Но аз не – ще ставам футболист. Връщайки се назад във времето, непослушаният му съвет е може би най-значимото нещо, за което съжалявам. Викаше ми: "Като можеш да свириш, след време ще разведряваш обстановката в компанията и ще се харесваш на момичета." Но какви момичета на 7-8 години, за мен топката беше целия свят. Ритах с баща ми едва проходил. А той – забелязал, че захождам към топката само от едната страна – ме заплашваше, че няма да играе с мен, ако не ритам с другия крак. Така, познаващ детската психика, ме научи да играя добре и с двата крака много преди да вляза в спортното училище. Аз съм много упорит човек и кажа ли, че нещо зависещо почти изцяло от мен ще се случи, то със сигурност ще се случи. Оставил музиката на заден план, концентрирах цялата си енергия във футбола. Отборът тренира вежднъж на ден, аз – два пъти. Талантът е нещо, изграждано в предходен живот, трудът е изграждащата частица на настоящия. Набързо се превърнах във водеща фигура за връстниците си и значима за по-големите от мен с година и две ученици. Така по преценка на треньора попаднах в групата от няколко души, които ще участват в отбор, представящ окръга в първия етап от селекцията за националния отбор.

Националният отбор

Първи, втори, трети отсяващи мачове – получих повиквателна за националния отбор за двубой с Румъния в Русе. Отборът беше събран малко преди моята поява и беше нормално да остана резерва. Влязох на почивката при резултат 0:1. Появата ми на терена се оказа печелившия коз на треньора. Затворих десния фланг на защитата и след няколко мои пробива и центрирания стигнахме до обрат. От този мач нататък се превърнах във водеща фигура и за националния юношески отбор. Следващите две години бях негов капитан. Така още в юношеските си години имах възможността да посетя голяма част от Европа и Тайланд. Третата година, малко преди квалификациите за европейско първенство в Унгария, на една от тренировките ми с мъжкия отбор разкъсах връзки на глезена. Беше почти сигурно, че няма да съм пълноценен на квалификациите. Но чест прави на ръководството на отбора, че ми пратиха покана. Никога няма да забравя думите на изпълнителния директор Румен Георгиев: "Макар и невъзстановен напълно, ти трябва да си част от отбора заради заслугите ти през трите години. Малко са българските футболисти, които са готови да умрат на терена."

Железният войник: Спомени за Спартак и казармата

Професионалната ми футболна кариера не се разви по очаквания за мен начин. Малко преди да навърша 18 години, ми предложиха да подпиша първия си професионален договор. Нямах мениджър, който да се грижи за условията, а и аз – невръстен хлапак, бях напълно незапознат и наивен. Подписах буквално празен лист. Впоследствие стана ясно, че договорът ми е с максималното за юноша на клуба време – 5 години. Бившият ми вече треньор Величко Дихонов, станал част от Литекс, ме упрекваше, че съм направил грешка: Литекс щели да платят за мен и за Десислав Русев, ако трябва тавана за юноша на даден клуб (90 хиляди), но да ни вземат задължително. Но вече след наличието на договор нещата стават по-сложни. Разговаряли с Пламен Гетов, който им поискал 150. Деско замина, аз - останах. Същата година се наложих в отбора – Михаил Мадански много ме ценеше. Но той е човек с ценности и не търпи много чужди намеси и безпоредици на работното си място – не след дълго си тръгна, треньор стана Блажо Кръстанов. Той е човек, който не цени младите футболисти. Може да се каже, че тенденциозно ме пренебрегваше и повлия негативно въвху футболното ми развитие, заради огромното си его. Просто не понасяше многознаещи хора със самочувствие. А аз съм човек, който не мълчи. Футболът ни срещна отново след години. Вече доказал се в професионалния футбол, ме помоли да му помогна да вкара отбора на Бяла Слатина в "Б" група. Не съм злопаметен – има кой да съди – съгласих се. Направи ме капитан на отбора. Свършихме каквото се искаше от нас и така се разделихме по живо, по здраво.

Но да се върна на първия ми престой в Спартак. Получих възпаление на залавното място на четириглавия мускул и 8 месеца бях извън терена. Контузеният футболист е като кон с чупен крак – ненужен. На нужните им плащаха казармата, а аз влязох да служа в ШЗО-то – механик водач на танк Т55АМ2. Но всяко зло за добро. Никога може би нямаше да имам възможността да карам толкова тонна машина. Забавлявах се изключително. Усещането е неописуемо, когато земята се тресе под краката ти, а ти – както казват старите шофьори – с едно дърпане на патерицата можеш да го завъртиш на петЪ. На третия месец от службата ми направиха спортна рота. Бях ефрейтор на 20 човека футболисти. Казармата ни вече наподобяваше повече на лагер, отколкото на казарма – имахме двуразови футболни занимания на ден. Между двата полусезона, когато нямахме мачове, се наложи да дадем по някой караул, но това са бели кахъри на фона на ежеседмичните ни двудневни или тридневни отпуски след мач. Добър отбор бяхме и заслужено завършихме втори. Освен че водех понякога тренировъчните занимания, се налагаше в някои моменти да редя и състава. В един от мачовете загубихме от "Армеец"  в Пловдив и трябваше да си понеса последствията. Наказанието, изречено от подпийналия ни началник, за мен и още един мой съотборник беше – да стоим прави в автобуса през целия път с огромната и натежала от мокрите екипи туристическа раница на гърба. Аз до връх Шипка, той – до Плевен. Но какво да се прави, животът не е само черен хайвер и шампанско. Понякога се налага да преглътнеш и гнилоча, който ти предлага, ако искаш да поддържаш духа и тялото си в кондицията за следващите изпитания.

"Уво" и нови футболни предизвикателства

Уволних се, и трябваше, докато Спартак ми държат правата, да играя аматьорски футбол. Изиграх силен сезон в отбора от град Левски и ме поканиха за аматьорския национален отбор. Там ме забеляза Руси Гочев (изпълнителен директор в Черноморец Бургас) и ме покани на подготовка в отбора от А група. Преборих се с Йордан Тодоров за титулярното място, но Руси Гочев се скара с Дражев и напусна. Разясни ми някои подробности за некоректното му отношение дори към ключови футболисти и ми даде съвет да не оставам. Повлиян не само от лошите условия на договора, но и от възможността да изкарвам добри пари в Плевен от различна търговия, се прибрах към моя край с тенденция Гочев да ми търси друг отбор. В този момент малко пренебрегнах футбола за сметка на моментните си, а не на бъдещите си състояния и може би сбърках. Баща ми твърдеше, че за да получа нещо мащабно в бъдеще, първо трябва да дам всичко от себе, но и в този момент не го послушах. Но пък научих урок и занапред се коригирах. Направих подготовки с професионалните отбори на Белите орли и Видима – Раковски, ала Гетов продължаваше да предявява финансови претенции за мен и до договори не се стигна. Играх още две години в отборите от "В" група в региона. Малко преди да ми изтече договора за кафето, ми предложи Анатоли Кирилов (Бог да до прости) да се върна към професионалния футбол в Спартак – приех. Играх две години, като пропуснах само три мача за този период. Втората година при треньор Вачко Маринов играх 25 от 26 мача, пропускайки един заради натрупани жълти картони, но президентът Пламен Николов – Джоджо ми предложи по-малко пари за новия договор спрямо другите основни футболисти. И почувствал се пренебрегнат, поех в посока Берковица. Нямам място в клуб, в който не оценяват себараздаването ми, не заради по-добрите условия. Изкарах незабравима година и половина в Берковица.

Още от когато беше ключов футболист на Спартак Пламен Русинов твърдеше, че от футбола в България ще ми останат само запознанствата и къпането по съблекалните – оказа се в голяма степен прав. Но пък какви запознанства само... Добрите футболисти навсякъде са ценени, но в малките населени места се превръщат в полубожества. Не знам дали полето ражда само тикви, защото и аз съм роден в него, но Балканът със сигурност ражда хора! Тръгнах си от Берковица с много приятни спомени и с леко разочарование, че това е поредният отбор, в който не взимам голяма част от заработените си пари. На полусезона отидох в Бяла Слатина. Вкарахме отбора в "Б" група, а за награда и оттам не получих последната си заплата.

Альоша Андонов и Зоран Цветкович ме извикаха във Видин – поех в посока дунавския град. Първата година всичко беше наред в организационно и финансово отношение и заслужено влязохме в "Б" група. Но втората година финансовото положение на клуба бе катастрофално и отборът беше пред разпадане на полусезона, въпреки че бяхме в челото. Треньорското ръководство и голяма част от футболистите си тръгнаха. Новият президент на клуба Димитър Герасимов се опита да ни замаже очите с някакви огризки и несъстоятелни обещания, че ще дава безвъзмездно пари за клуба (само луд или незанимавал се с шефове на български клубове ще повярва), но реших да остана. Два кръга преди края на първенството, когато стана ясно, че не можем да се преборим за място в елита, направи така, че клубът да фалира и той да не дължи нищо. Останах ощетен със седем заплати и дванадесет премии. Реших да се прибера отново към родния край – аматьорски футбол и работа като охрана нощно време, която ми позволяваше да чета и пиша през нощта. Станах играещ треньор на Мизия (Кнежа). Завършихме първи без да допуснем загуба – 24 победи и два равни.

След още една година престой отборът се премести в Славяново. След първата година в Славяново влязохме в горната група. Вече втора година сме фактор в Северозападна "В" група. Играещ помощник-треньор съм в мъжкия отбор и тренирам децата и старшата възраст. Отначало бях малко обезкуражен от качествата на тренираните от мен деца, но след година работа с тях, футболният им потенциал е значително променен и с много труд завоювахме първите победи. Славяново е малко градче, почти без развлечения, и какъвто и да било мач на клуба (мъже, старша, деца), се превръща в празник.

В преследване на още мечти

Въпреки ежедневните ми занимания с отбора, правя всичко възможно да отделям по няколко часа на ден на литературата и музиката. От малък съм любознателен, четящ човек. Но започнах да пиша сравнително късно – през първата година от престоя ми във Видин. Фейсбук повлия значително за това. Винаги съм се стремял да бъда различен или поне малко по-оригинален от болшинството хора. В един момент би беше писнало да чета сентенции на мъдри мислители, които моите фейсбук приятели публикуваха на стените си, без да поясняватт чии са, или поне да слагат в кавички, затова реших – каквото ми е на сърце, да изливам в рими. Първата тема на моя експеримент беше една контролна среща в Борован – пътуване, развой, завръщане. Нямаше нищо общо с настоящите ми творби, но някои от познатите ми го сметнаха за интересно. Обнадежден, започнах да пиша все по-често и ежедневно да чета поезия. Четене – анализ, четене – анализ, всяка от следващите ми творби придобиваше по-сносен вид. Във времето се родиха и няколко разказа, повечето реални истории от моя живот. Продължавам да пиша, макар и по-рядко, защото музиката ми е приоритетна и време не винаги стига, но пък ежедневно чета. Освен книгите, получавам известия и от страниците на най-добрите за мен съвременни поети и писатели, за да си сверявам часовника, и на чаша вино вечер ги преглеждам. Имам вече достатъчно стихотворения за книга, заглавие, визия как ще изглежда, редактор в лицето на невероятната Ники Комедвенска, но леко отлагам във времето. Ако е рекъл Бог, с чужда или семейна подкрепа, един ден ще се появи на бял свят.

Музиката беше неизменна част във всеки етап от моя живот, но приличаше малко на красавица, която разсъбличам със страстен поглед, но която не смея да заговоря. Събирахме ли се някъде компания през годините, аз запявах. Може да не е впечатляващо, но пък от сърце. Преди няколко години имах отношения с една жена, която ми задеде въпроса: "Имаш толкова приятен глас, защо не се запишеш на уроци и да подобриш пеенето си." Замислих се – иска ми се, но не съм ли закъснял? Хората се учат да пеят като деца, а аз – зрял мъж – тепърва да започвам да се уча... Тогава попаднах на статия, в която учените твърдяха, че мозъчните клетки се обновяват и човек остарява по-бавно, ако предприема нови и нови начинания. Какво пък толкова щях да изгубя - животът ми не зависи от това. Писах на моя позната, чиято майка е музикант, и тя ми даде номер на вокален педагог. След седмица се запознах с Дороятея Люцканова и станах част от вокално студио "Дори Диос". Намерихме общ език, доверих ѝ се и започна да изгражда гласа ми от нулата. На шестия месец реших да се заимам с инструмент, върху който да си упражнявам слуха. Пианото ми е най на сърце – купих си синтезатор. Започнах да гледам уроци в нета и да се уча сам да свиря. След година индивидуална работа видях, че пилея време и се записах на уроци по пиано. Клавиатурата на синтезатора е по-лека, октавите не стигат за класическите произведения и се наложи да си купя пиано. Сега се опитвам да отделям поне 3-4 часа на ден за упражнения, защото, както казват старите хора: "Апетитът идва с яденето!"

Преди малко повече от три години нямах настоящите мечти, но към днешна дата искам един ден не само текстове за песни да пиша, а и музика. Дали това ще стане, само Господ знае. Но както казах по-рано – ако нещо зависи до голяма степен от мен, ще го постигна. Ако не в този, то в другия живот. С Дори продължаваме съвместна работа, защото музиката е цяла вселена. Но успоредно с ученето, намираме и време за купон, организирайки различни като тема музикални вечери в кафе "Бордо" – уютно кътче в центъра на Плевен, което дава подслон на богати интелектуално, емоционално и духовно индивиди. Заповядайте и Вие, за да се запознаем лично и позабавляваме заедно!

Снимка: Verus Photography

***********

Други ери

Погледна ме с очи на пеленаче,
копнеещо от майка си да сучи,
след туй притвори немощни клепачи
съсухреното безпризорно куче,
на топка свито в ъгъла пред входа –
местенце завет в зимата проклета.
Тъй жал ми стана и от скръб проводен,
му взех от вкъщи няколко кюфтета.

И мислех да ги хвърля на земята,
но псето ненадейно приближи ме –
погледна ме с очите на приятел
и близна ме с езика на любима,
тъй сякаш не дойдохме тук на гости –
в два свята противоположни:
светът на кучето лоялно прост е,
а на човека – озлобено сложен...

Почувствах, че сме част от други ери,
в които доброта и обич даже
приспособен е всеки да намери,
та без дори и думичка да каже.

Ивайло Иванов - Бате