Общинският съветник Георг Спартански тъжи за родното си село във Фейсбук

Общинският съветник Георг Спартански прикова вниманието на стотици плевенчани във Фейсбук, публикувайки личен очерк на случващото се в бащиното му село в Предбалкана, което посетил наскоро. Спартански изрази тъгата си от това, че българите са скъсали напълно с корените си. Ето го и пълният текст:

"Тези снимки са от родното село на покойния ми баща, от бабината и дядова махала, където с голямо удоволствие прекарвахме с брат ми всички зимни, пролетни и летни ваканции... Селцето е малко и китно, уютно сгушено в гънките на Предбалкана. В тези къщи навремето кипеше живот! Вдъхваха им го постоянно стопаните им - над сто българи, всеки от които знаех поименно. Ех, колко истории - и весели, и тъжни мога да ви разкажа! Тук, в нашата махала някога беше административният център на селцето - кметството, пощата, църквата, детската градина, училището, общежитието за учениците от съседни населени места, къщата, в която през 1871г. Васил Левски е основал местния таен революционен комитет. Махалата през годините е дала на България депутати, министри, областни управители, кметове, свещеници, лекари, учители, юристи, военни, инженери.. В един от домовете на снимките живееха бабата и дядото на един от министрите в настоящото ни правителство. Сега кметството вече е наместничество, детска градина отдавна няма, музеят на Апостола е разбит и ограбен. Остана само църквата. Наскоро беше основно ремонтирана с европейски пари. Стърчи тъжно, безнадеждно и самотно като изоставена невеста. Оградата й опира до мъртвото селско училище, наградено преди десетилетия с орден "Св.Св.Кирил и Методий" за своята 100-годишнина и след това закрито. Камбаната на божия храм в последните години рядко биеше по празнични поводи, предимно известяваше за сетните мигове върху тази земя на поредния покойник, комуто предстои да се изправи пред Бога. Сега е онемяла - вече няма и покойници. Разбитите прозорци на къщите ни гледат втренчено като очи на слепец. Разкъртените порти и врати - уста, зейнали във вик на ужас... Никой не чува немия им писък, отчаяния зов. Домовете са изоставени, отдавна необитаеми, само вятърът свири през пробойните им... Природата лека-полека, търпеливо върши своето - треви и дървета превземат стени, стобори, дворове... Забрава се спуска над стрехите. В мъртвите домове блещукат само спомените... Но вече май няма кой да поддържа жаравата им... Забравени, захвърлени, изоставени...
Ще ме попитате може би, защо ви разказвам тази история? Ами защото съм сигурен, че всеки от вас знае поне едно такова българско село. България - това са хората й, селата й, земята й, домовете на българите й, съхранили родовата ни памет! Сега людете на България я напускат панически, сякаш се евакуират. С тръни обрастват пътеките й. България загива, хора! Ще се върнем ли към корена си? За да я има България? Тъжни въпроси..."